Димата Руснака ми звънна някъде около единайсет вечерта. По принцип говореше бързо и трудно му се разбираше, но този път надмина себе си — стреляше думите в слушалката като картечница. В общи линии разбрах, че ме кани възможно най-бързо в горичката пред ресторант „Тополите“, която беше на около стотина метра под дома му.

Да се обажда късно и да кани на срещи, беше нещо нормално за него. Всички знаехме, че по цели нощи вилнее по заведенията, но за първи път ми предлагаше среща в някаква си горичка. Още повече че едва ли не ми нареди да дойда сам, като самият той се закле поне три пъти, че също ще е сам. Макар да знаех, че е много коварен и опасен, предложението му не ме притесни. Димата беше рядък използвач. Знаех, че в случая има нужда от мен, и щях да започна да се притеснявам едва след като му свърша работата. Повече от десет минути се въртях в горичката, когато видях Димата, който пристъпваше бавно и тежко, облечен в анцуг, с разрошена коса. А най-странното бе, че в ръката си носеше голяма чаена чаша, покрита с капаче, и през една две крачки се спираше, отместваше капачето и блажено отпиваше.

— Искаш ли кафе? — вместо поздрав предложи Димата.

— Не.

— Още е топло — разхили се, — нищо че го мъкна от нас.

— Просто не ми се пие.

— А какво ти се прави? — подхвърли с типично заядливия си тон Димата.

— Очаквам да ми обясниш за какво ме извика тук по това време.

— Абе, нещо ме е стегнала шапката, братче! Писна ми да стоя като в кафез. Реших, че тая вечер ще изляза от нас съвсем сам, без да се крия, и ще се разхождам ей така… пеш из цяла София. Но ти добре знаеш, че безцелните неща не са ми присъщи. Затова реших да ти се обадя, та да направя разходката поне малко ползотворна.

— Твоите охранители не се ли притесниха, че излизаш сам? — погледнах го с нескрито любопитство.

— Много… направо ми препречиха пътя. Страхуват се някой да не ме гръмне, че после кой ще ги хрантути? Даже някакъв новак, от тези на вратата, когото изобщо не познавам, вървя след мен почти дотук. Накрая му скръцнах със зъби и го отпратих, както впрочем направих и с онези, които не ме пускаха да изляза. Тоя, новият, за който ти казвам, определено се опитваше да ми направи впечатление колко вярно ще ми служи — разпали се Димата. — Абе, тия хора не могат ли да разберат, че аз не съм нито от вчера, нито от оня ден, бе? Отдалече ги надушвам натегачите. А и кой може да обича мръсник като мен. Може би са ме объркали с оня тъпак — Младен, който раздава бизнеси на неговите тутманици. Как така не можаха да схванат — продължи да се самонавива Димата, — че като си добър охранител, цял живот ще те държа като такъв. Не е ли така, Жоро? — сети се накрая, че не беше сам и ме погледна въпросително.

Знаех, че Димата не обича да спорят с него, но пък аз още по-малко исках да влизам в ролята на шушумига.

— Разбира се, че не е така. Всеки човек има нужда да се развива. Така ще ти избягат.

— Моите ли, бе? — разпени се той. — Никога няма да ги пусна… А някой е мръднал настрани, веднага ще накарам другите да го осакатят за назидание.

Сега вече усетих, че Димата не ме бе излъгал, като каза, че го е стегнала шапката. Обикновено не споделяше нищо за себе си. А пък охранителите си издигаше на пиедестал. Години наред тръбеше наляво и надясно, че са най-добрите в България, което в интерес на истината беше голяма заблуда. Познавах момчетата му, до един бяха джудисти, които Димата караше да поддържат форма и им осигуряваше безплатна химия. Той беше добър водач, умееше да надъхва и заедно с тях бе пребил не една и две чужди охрани. Последно се бяха изявили, когато в „Ескейп“ пребиха прехвалените барети на Косьо Самоковеца. Бяха ги изхвърлили буквално от втория етаж. Оттогава набраха огромна инерция и се смятаха едва ли не за непобедими. Просто бяха забравили нещо много важно: охранителят не трябва да се бие, а да пази боса си, дори с цената на своя живот. Желязно правило беше да предпазват шефа си от провокации. И като се включваха в подобни сбивания рамо до рамо с него, го оставяха незащитен и рискуваха някой да го застреля. Димата и хората му определено не спазваха тези правила и очаквах скоро това да им изиграе лоша шега. Просто знаех, че Младен също е уловил тези моменти. А той никога не пропускаше да се възползва и от най-малките грешки на враговете си.

— Глупости говориш, Дима! — прекъснах го грубо, с риск да си навлека гнева му. — Знам колко обичаш твоите момчета. А и те отдавна са доказали, че са ти верни.

— Абе, така е — видях как разпусна юмруците си, които бе свил, когато му казах, че говори глупости. — Ама напоследък много ми се насъбра. Но пък успях, нали? — почти истерично извика Димата. — Премахнах онази дебела, гадна, гнусна торба — Бай Миле… Пуу… — изхрачи се Димата злобно. — Ти не знаеш, Жоро, що години съм го търпял тоя дебил. Аз и Маргина го запознахме с Младен, а той ни продаде за жълти стотинки. Години наред кроеше планове как да ни убие. Къде си сега, Милчо?… — развика се Димата, гледайки към върховете на дърветата.

Сетне затропа по пръстта, приседна на колене, наклони ухо към земята и отново се провикна:

— Да не си тука бе, дебелак?

Руснака бе изперкал напълно. Сякаш здравият разум, с който се гордееше години наред, се бе изпарил. Не ми беше смешно. В шибания ни занаят това можеше да се случи на всеки. Напрежението идваше в повече, дори и на най-дебелокожите. А Димата, макар и опасен престъпник, бе градско момче и чувствителен мъж. Селяндури като Маргина по не взимаха присърце тези неща. Независимо че не бе по-малко зъл от Димата, Маргина притежаваше волско търпение и спокойствие. Именно поради тази причина, макар и в сянка, той бе най-големият бос.

— Няма го вече Бай Миле, Димчо! — реших да го успокоя аз.

— Няма го, нали? — кресна отново той. — И онази курвичка, Младенчо, я няма… Крие се някъде като плъх… Бил казал да ми предадат, че ще се върне, когато падне това правителство… Нали беше много горд с Бойко?… Да, ама сега Бойко бачка за мен и Маргина.

— Аз си мислех, че все още слугува на Младен? — реших да го разприказвам докрай.

— Глупости, Жоро… Не ще и да чуе за него. Младен му нарежда, а този не иска шефове над главата си. Ние с Маргина сменихме тактиката си. Извинихме му се за едно време. Знаеш, че бяхме го понабили. После му подадохме нещичко и от нашия бизнес. Макар че може и да си чул, че като стана главен секретар, дойде да нахалства за повече проценти. Аз бях първият, който го изхвърли… Така е в този живот, приятелю! — стисна ме внезапно за ръката. — Времената се менят… Бойко Тиквата вече е фактор, а аз го познавам отдавна и знам от какво най-много се блазни. Не от пари, а от внимание… Е, дадохме му го това внимание. Двамата с Маргина го убедихме, че е най-великият играч в момента.

— Защо тогава прати да ви взимат натривки от ръцете, когато взривихте Стоил в сградата на „БулИнс“?

— На него и през ум нямаше да му мине да го направи, но ние му го подсказахме. Нали трябваше да излезем невинни пред обществото. А и трябваше този кретен най-накрая да симулира, че върши нещо.

Димата ме пусна, отдръпна се предпазливо и ме огледа.

— Никога не съм казвал, че ние сме взривили Стоил.

— И аз не го казах — реших да играя неговата игра. — Просто не си ме разбрал. Казах „когато взривиха“.

— Много добре чух, че каза „когато взривихте“, а и аз ти разкрих какво направихме след това — разтресе се от смях Димата. — Но кой ще ни търси сметка? — хвана лакътя ми отново. — Нали ти казах вече… главният секретар на МВР бачка за нас.

— Може да го натисне министърът — отдръпнах се, не обичам да ме докосват по този начин, а и Димата не се усещаше, че ме стиска.

— Извинявай — промълви едва чуто. Мразеше да се извинява, но имаше нужда от мен. — Нещо се разпалих и не се усетих… За какво ме питаше? А, за министъра… Ами че то Бойко, като се засича с него по коридорите на министерството, го псува.

— А ти откъде знаеш?

— Моите момчета познават някои от охранителите на Бойко. Наскоро ми разказаха как, като се разминали, Бойко се изплюл пред краката му и го нарекъл „сдуханяк гаден“. Знаеш, че познавам и доста хора в пресата. Шибам там разни курвички, които ми разказват как постоянно звънял на главните им редактори и ги натискал да пускат голямата му глава, както и всичките му тъпизми на първа страница…

— Значи да разбирам, че за нас вече няма заплаха? Всичко е в наши ръце, а, Дима?

— Не, не, не, не… — заклати глава като в транс Димата. — Не трябва да се разкарвам пеш… все още е много рано. Какво като Бойко Борисов е наш човек. Ако ме гръмне някой, какво ще направи? Ще дойде да се снима с трупа ми.

— Къде виждаш заплахата? — запитах учуден, след като досега се величаеше и изведнъж отново показа страх.

Втори ден лежах вкъщи с тежка настинка. Онази вечер с Димата ми бе дошла в повече. Не че не знаех, че Любен Гоцев е елитен гей, все пак ми беше цял живот съсед от квартала. Още като ученик често с мои приятели го засичахме в гората около Парк-хотел „Москва“. Макар че изглеждаше мълчалив и благ старец с вид на конте, винаги ни заприказваше. Години по-късно, когато разбрах, че е известен разузнавач, ми стана ясно защо всеки път разказваше различни истории, които приличаха по-скоро на приключенията на Барон фон Мюнхаузен. Веднъж беше летец с хиляди часове, прекарани във въздуха, втори път — морски капитан. До една историите му бяха свързани със САЩ, мистериозна страна, дотогава непозната за нас. Често разказваше, че там се подвизавал като цирков актьор и че притежавал най-богатата колекция клоунски маски.

Сега вече разбирах какво е имал предвид, щом през последните 15 години успяваше да се показва с различни лица. По онова време присядаше до нас на някоя пейка, с маниер кръстосваше крака и докато ни забавляваше с поредната си увлекателна история, често слагаше ръка на коляното на най-близкостоящия до него и леко започваше да го масажира с костеливите си пръсти.

Това ме подсети откъде Маджо бе усвоил този маниер да масажира рамото ми.

Гоцев си падаше по руси, със сини очи, дребнички, но добре сложени момчета, тип гъзарчета. Той беше щедър благодетел и се отплащаше както подобава за подарените му удоволствия. Всички набедени гаменчета, с които пробваше ласки, скоро завършваха с отличие училище, след което се вливаха в редиците на МВР, като задължително минаваха през школата в Симеоново. Един от тях — Пепи Русия, явно и до ден-днешен поддържаше контакт с него. Никога не бе работил нищо, но разполагаше с много пари, които редовно пилееше из заведенията в квартала. Спортните коли му бяха страст и можеше да си ги позволи.

Самият Любен Гоцев имаше „Ауди A4“, което Пепи всекидневно лъскаше, макар че собственикът му ходеше пеш. Много рядко ги засичах по центъра с колата, но когато бяха с нея, Пепи шофираше, а Гоцев се возеше на задната седалка. Русия гонеше четирийсетте и нямаше момиче в квартала, което да не си пада по него, но така и си остана стар ерген. Твърде вероятно начинът на живот на Гоцев като агент на службите го бе научил, че вербуваш ли някого — то е до гроб.

Това, че бяха любовници с Маджо, го бях чувал много пъти, но по-скоро го приемах като злобна клюка. Не че не бях сигурен, че Маджо е обратен, но все пак като шеф на най-могъщата групировка и като лице и емблема на престъпността у нас, не си го представях да задоволява години наред прищевките на стареца.

Когато изразих съмнението си пред Димата, той побесня. Хвана ме под мишница и ме поведе по улицата. Отново бе изпаднал в нещо като транс.

Все така с чашата в ръка, пресякохме булеварда и се отправихме към „Дианабад“. Беше късно и малкото хора, които засичахме по улиците, и минаващите коли ни оглеждаха учудено. Вероятно ни мислеха за пияници или педали. Димата се бе прилепил плътно към мен. Нямах намерение да му развалям хатъра. Тепърва щях да извличам дивиденти от него. Стигнахме до самия басейн „Диана“. Димата заобиколи оградата, наведе се над някакъв полуотворен капак, който прикриваше минаващи тръби за парно, и започна да подсвирква:

— Енчо, Енчо! — помислих, че съвсем е превъртял и подвиква на някакво куче. Но когато се показа голяма рошава глава и един мъж се опита да промъкне едрото си туловище през тясната дупка, разбрах за какво става въпрос. Това беше Енчо Колев — бивш световен шампион по борба за младежи. В началото на 90-те години, едва двайсетгодишен, беше един от първите бригадири на Маджо. По-скоро Младен го използваше като бияч. Енчо и Киро Барбута, който пък бе еврошампион по борба и световен шампион по самбо, бяха лявата и дясната ръка на търсещия по онова време място под слънцето Маджо. Добиха особена популярност покрай една история, която описаха всички вестници. И може би именно тази случка предизвика престрелката в ж.к. „Дружба“ и нахлуването в „Дескрим“.

Слави Бинев и хората му бяха хванали Маджо, Енчо и Киро. Завели ги на басейна „Мария Луиза“, където по това време бе щабът на каратистите. Затворили Енчо и Барбута в някакво мазе и започнали да ги бият. А с Маджо само преговаряли да се отдръпне от охранителния бизнес или поне той така разказа пред репортер на в. „168 часа“ и заведе двамата си приятели, за да снимат нараняванията им. В интерес на истината, беше странно, че на него нищо му нямаше.

— Разказвай, Енчо! — измъкна ме от мислите ми Димата.

— Какво бе, бате Димчо? — измуча борецът.

— Това, което си ми разказвал преди — срита го нетърпеливо Димата.

* * *

Енчо беше преживял голяма лична трагедия. След като Маджо стана бос, реши да му се отблагодари за вярната служба. Енчо не ставаше за никаква работа. По цял ден ядеше и пиеше и дори заживя в къщата на Младен.

По онова време бе симпатично момче. Запозна се с дъщерята на Венци Стефанов и набързо се ожени за нея. Бъдещият футболен бос вече развиваше проспериращ бизнес. Енчо смяташе, че с благодетели като него и Младен цял живот ще си развява байрака. По-нататък историята бе досущ като в „Кръстникът“ (любимата книга на Младен, с която лягаше и ставаше).

Енчо си беше прост селяк, който знаеше едно — жените трябва да слушат. И сега, когато някаква градска мадама се опитваше да му се качи на главата, смяташе, че е нормално да я по-наплясква. Тя обаче, като всяка глезена щерка, се бе оплакала на баща си. А той — на Младен. В типичния си поучителен стил Маджо отдели доста време да обяснява, че така не се постъпва. Но той се пъчеше, че е световен шампион и никой не може да му нарежда какво да прави.

Месец по-късно отново бе шамаросал жена си, но този път бе уцелил лош момент. Явно Маджо, препрочитайки любимата си книга, бе достигнал до тази част, в която дон Корлеоне раздава справедливост. Без да се замисли, беше пратил всичките си хора да натрошат бившия си колега. А те, в старанието си да изпълнят задачата, го бяха били с железа по главата. Енчо лудна напълно. Не смееше да се прибере в родния Сливен, а и не се знаеше дали има и при кого. Може би само инстинктът му бе подсказал да стигне до мястото, където беше израснал — хотел „Диана“, бившето училище „Олимпийски надежди“ и залата, в която тренираше. Оттам нататък заживя като куче. Лятото спеше на тревата или на пейките на басейна, ядеше останките от стола, ако някой го съжалеше и го нахранеше. Чистеше едно кафене, където понякога му даваха кафе или чай да се стопли.

Някогашната легенда в борбата и един от основателите на групировките се бе превърнал в обикновен клошар.

— Колко пъти ще ме караш, бе? — озъби се Енчо.

— Енчо… — ядоса се не на шега Димата, — Младен ти увреди главата, която и без това не ти беше нужна. Аз ще пратя да ти начупят краката… да те видя тогава какво ще правиш? При т’ва знаеш — развихри се отново Димата, — че аз първи те усетих, че се преструваш на луд, за да не те наказва още Маджо. Тарикат ще излезеш ти, Енчо! Успя да го заблудиш, че си си получил заслуженото, даже го накара да има и угризения.

— Открай време си такъв, Дима — надигна се Енчо и започна да обикаля нервно около нас.

— Ще те сплескам, боклук! Да не си посмял да ми налетиш!

— Нема, бе, нема… Просто съм зле. Може да не съм луд, ама главата постоянно ме боли — стана по-словоохотлив той.

— Айде, разказвай тогава…

— Ти не можеш ли да му го разкажеш — хвърли поглед към мен. Познавахме се от години, но нямахме никакъв контакт.

— Искам да го чуе от твойта уста! — беше непреклонен Димата.

— Еми, става въпрос за едно време, кога ни пребиха на „Мария Луиза“ — втренчи поглед той. — Мен и Кирето ни затвориха в подземията и ни предложиха, ако им направим по една свирка, да не ни бият. И двамата отказахме и затова ни пребиха от бой. Аз се опитах да се бия с тях, но бяха много… Премазаха ме. После ме качиха да ми покажат какво прави Младен — сниши глас Енчо. — Качиха ме на едно столче, да гледам през прозореца. Маджо беше клекнал на колене и обслужваше оня — Цецо Божков-Животното, дето после го раниха в „Дружба“ и умря в болницата — последните думи ги изстреля нечленоразделно, повишавайки тон, сякаш искаше да ги изхвърли от мислите си. — Няма ли да ми дадеш някой лев, бате Димчо? — на мига забрави за мен и се обърна към Димата.

— Ето ти малко студено кафе — подаде му чашата си, хвана ме под ръка и обърнахме гръб на отчаяния Енчо.

Димата открай време си беше такъв. Имаше си изградени правила. Смяташе, че лудите и сакатите са наказани лично от Господ, затова не проявяваше никаква милост към тях. Случваше се да взема стотинките на слепци и просяци и се оправдаваше: „Защо, след като Господ веднъж ги е наказал, аз да не ги донакажа?“ Въпреки че споменаваше името на Господ, не вярваше в него. Някога ограбваше храмове. Дори си позволяваше, влизайки в църква, най-безцеремонно да взема от даренията, смяташе, че това ще му донесе късмет.

Бяхме се отдалечили на около десетина метра, когато изненадващо чухме тежки стъпки. Енчо приближаваше към нас.

— Ако ти разкажа още нещо, ще ми дадеш ли някакви пари? — с надежда погледна Димата.

— Абе, аз колко пъти съм ти казвал да не се ебаваш с мен? — заби юмрук в челюстта му Руснака.

Енчо се свлече и започна да бърше кръвта от разкървавените си устни.

— Разказвай, боклук! — ритна го силно в ребрата Димата.

Енчо се разтресе от страх, определено бе наплашен от бой.

— Ше разкажа… — изхлипа той — Навремето Младен ме води няколко пъти от другата страна на линията — посочи с ръка, говореше за квартал „Изгрев“.

— Е и, какво правехте там? — наведе се любопитно над него Димата.

— Ходехме при онзи, стареца… неговия приятел… генерала…

— Разказвай, де! — задъха се в напрегнато очакване.

— Ми к’во да разказвам… Оня дъртият… ни прави френска.

— И к’во друго? — в странна еуфория Димата бе зяпнал и попиваше всяка дума от странните бръщолевения на шантавия Енчо.

— После дъртият поиска да го…

— Е, и к’во?

— Ми… направих го. Младен преди това ми беше казал, че ще се издигнем много, ако свърша тая работа… Дааа, ама нали ме знаеш, аз съм свикнал само да ги лашкам и на оня нещо не му хареса… Както го бях така обърнал на задна гума, тоя бръкна в шкафчето, извади пистолета и ми го тикна в устата. Младен едва ме спаси да не ме гръмне. Оня само едно знаеше и питаше: дали го имам за няк’ва курва, че постъпвам така с него. Маджо оправи нещата. Прегърна го, започна да го целува по гърдите, а после се замляскаха — направи отвратена физиономия Енчо.

— Значи е искал нежност бе, Енчо! — прихна най-сетне Димата.

— Сигурно…

— Нямам пари… излезнал съм така от нас бе, глупак! — ядоса се отново Руснака. Замисли се и се обърна към мен: — Жоро, дай му някакви пари на тоя нещастник.

Имах около хиляда лева в мен, извадих ги и му ги подадох всичките.

— Абе, ти луд ли си? — дръпна ги от ръката ми Димата, отдели десет лева, подаде ги на Енчо, а останалите ми ги върна. — Мотай се наоколо! — нареди му той. — Скоро ще те потърся отново. Разбра ли сега, Жоро — след дълго мълчание се обърна към мен Димата: — Излезе, че сексът е създал СИК…